Докажи България

от Мирослава Петрова

Една инициатива започваща от морето, откъдето е произлязло и без това всичко.

    Е, добре сега, от къде да започна аз собствено. Беше Великден. Денят, в който Той ясно ни казва, че свят е най-трудния път, и че истината на Възкресението побеждава всичко и всеки. Възпитавана съм така, че преживявам тези неща дълбоко и вярвам. Вярвам в това, че хората ти мислят добро, че с целенасочени усилия и любов към това, което правиш всичко е възможно и няма кой да те спре, вярвам и в теб, който четеш това. На дни като тези обикновено с  тайнствената радост, нахлула в душите ни, стават и мрачни трагедии. Такива като в древен текст, някак зловещи и символични. Не пропуснахме. Една сграда в чудния „Слънчев ден” смаза четири момчета, Борислав, Тодор, Манол и Йосиф. Пратили ги да режат колоните под седем етажа - от партера. Ами да, откъде иначе. Неясен технически гледал от хълма наблизо и подвиквал,  „Давайте, давайте, аз ще ви кажа кога да бягате.!” Те не можаха. Избяга той. После го срещнали някъде, така си го представям, и го разпитали в полицията за малко. Не го задържали, не можали да се обосноват за какво. Също така и Окръжния прокурор. И той. Не намерил основания. Къде ли ги е търсил? Основанията стояха все още затрупани.
    
    Малко по-късно във времето двама млади историци, единия прекрасен поет, а другия силна личност също не влизаща в никакви рамки, надписаха един паметник. Написаха на него чудновати думички. Лустрация и Демонтаж. Тоя паметник сам по себе си не е паметник или най-малкото отразява нещо, което не е истина, ама ние с истината тук сме сериозно скарани и без това, така че за това си го държим, за да ни напомня, че обичаме лъжата и то в голями порции. Затова той е максимално висок. Момчетата ги прибраха  за цяла нощ и цял ден в едно много любезно районно и трима адвокати едвам ги извадиха, а Георгиев от хълма в предишния разказ, чист като сълза, петнадесет минути седял и го пуснали. Не бил той тоя.  До ден днешен не се знае ни той кой е, ни друг има ли, ни чий е тоя строеж, нито нищо.
    
    Какво има? Нима истината ви интересува? Тук е пълно с очевидно виновни, а у нас очевидното дразни много. Появи ли се и веднага трябва да се използва закона. Започват въпроси, ама кой закон, по тоя ли, по оня ли, Георгиев не е откраднал колело все пак, стоял на хълма и подвиквал. Я да видим ние сега, имаме ли закон за такива прояви на хълм – нямаме. Еми никакви основания и аз сега като пиша не виждам какво може да се направи. Пък и е страшна занимавка. Трябва да се пише, може да се окаже на някой човек...абе не е работа. И така. И какво правим с очевидното в държавата на Тома Неверни? Изследваме го докато не го пръснем на съставните му части и не хвърлим ключа на дъното на морето.
    Пристигнахме на брега. Едвам се добрахме дотук, защото в магистралите зеят кратери, през които можеш да видиш обратната страна на Луната, а покрай нас летят престъпници с 300 километра в час и търсят да уцелят някое дете или възрастен. Ама няма да ги хванат, защото ако ги настигнат, пак трябва някой закон да се използва. А кой точно, никой не знае. Пък и всеки си има по-важна работа.
    
    Лежа на плажа в подножието на дюна. Утре като дойда на същото място, някакъв човек без да му мигне окото ще е залял цялата дюна с бетон, а преди това ще  е минал през други дюни и тях да оправи като си е взел земна маса от близкия скат, докато не са го видяли, и боклуци - други строителни и е заравнил, докъдето му поглед стига. Сега е равно. Е верно, че все едно си на Луната, мъртво и кално. Ама е равно. Моята дюна вече я няма. Има равна бетонна плоча отгоре. Не била дюна. Лежала съм до...абе до нищо не съм лежала, даже не съм била аз. Друг е бил. Кой, никой не знае. Търся се да се намеря къде съм. Пипам се, тук съм, викам, викам, никой не ме чува. Не ме и виждат. А? Не ме е страх, поне знам къде бях. Аз съм се родила в една форма от 111 000 квадратни километра, при съседи по скица...тях после, ако се загубя напълно, да могат да ме докажат.
    
    Хубаво е тук. Много хубава природа има...хората гостоприемни, ама не е хубаво да се говори за това. Ако заговориш за природата, същите тея гостоприемните те наричат природозащитник, а това е лошо и не отговаря на политиката ни в тоя момент. Нищо, че светът на мравката прави път. Ти ни най-малко не подозираш, че си такъв, ама те понеже са природотерминатори, значи ти си обратното. Не знам. Оказва се, че има и други като мен.
    
    Не си прозрачна, ми казваше татко, като се шегуваше, като му преча пред телевизора. Ами, прозрачна съм, тате и ми харесва. Движим се с моите прозрачни приятели някак над България, така можем да гледаме отвисоко и да видим повече. Плътните хора, дето не са прозрачни, мерят на един нос разстояние. Има разлики между нас. Те бързо се доказват и за себе си и в обществото. Крещя с цяло гърло. Кой ще докаже България.

Пазителят, плажа Корал (снимка: автора)